Надежда, по твоята бледност - Imprimatur secretum veritas misterium…
.RU

Надежда, по твоята бледност - Imprimatur secretum veritas misterium…



^ Надежда, по твоята бледнос��

разбрах надежда че няма.

И все пак — защо не преставаш

сърцето да галиш с измама?


Нямах никакво желание да ми се подиграват и реших да накарам Ато да млъкне, като му зададох въпроса, който трептеше на езика ми, откакто бях чул думите на Бреноци. Абатът спря рязко.

— Дали съм абат? Що за въпрос?

Извиних се и казах, че никога не съм искал да му досаждам с неуместни питания, но че синьор Анджоло Бреноци се задържал дълго време на прозореца в разговор със Стилоне Приазо — разговор, пълен с разнообразни разкази и разсъждения, които засегнали множество точки, между които поведението на Всехристиянския крал по отношение на Високата порта и Светия престол, и измежду многобройните виждания, които бяха споделени, венецианецът между другото изразил мнението си, че Мелани е абат, колкото е абат някой си граф Дьонхоф.

— Граф Дьонхоф… я колко ми е умен! — изсъска сардонично Ато Мелани, а после побърза да обясни. — Ти, разбира се, нямаш ни най-малка представа кой е Дьонхоф. Стига ти да знаеш, че става дума за дипломатическия представител на Полша в Рим, който през тези месеци на война с Турчина е страшно много зает. Само за да си дадеш сметка — парите, които Инокентий XI изпраща на Полша за войната срещу турците, преминават и през неговите ръце.

— И какво общо би трябвало да има с вас?

— Това е само долна и обидна инсинуация. Граф Ян Казимеж Дьонхоф изобщо не е абат: той е комендант на Ордена на Светия Дух, епископ на Чезена и кардинал от църквата на свети Йоан при Латинската порта. Аз пък съм абат на Бобек с грамота от Негово Величество Луи XIV, потвърдена от Кралския съвет. Бреноци има предвид, в общи линии, че аз съм абат само по волята на френския крал, а не на папата. Как така стигнаха до темата за абатите?

Преразказах накратко разговора между двамата — как Бреноци бе описал нарастващата сила на краля на Франция, как владетелят искал да се обвърже с Високата порта, за да затрудни императора и да осъществи по-лесно своите завоевателски цели, и как с този план си беше спечелил за враг папата.

— Интересно — коментира той, — нашият стъклар ненавижда Френската корона, а, ако съдим по враждебната оценка, не би трябвало да храни топли чувства и към моята скромна личност. Добре ще е това да не се забравя.

После ме погледна, присвивайки очи, очевидно недоволен. Знаеше, че ми дължи обяснение относно титлата си на абат.

— Знаеш ли какво е правомощието на регалия?

— Не, синьор Ато.

— Това е правото да се назначават епископи и абати и да се разполага с техните имущества.

— Значи е правомощие на папата.

— Не, не, не, почакай! — спря ме Ато. — Отвори си добре ушите, защото това е едно от нещата, които ще ти послужат в бъдеще, когато ще бъдеш вестникар. Въпросът е деликатен — кой разполага с имуществото на Църквата, ако то се намира на френска земя? Кралят или папата? Внимавай, не става дума само за правото да се ръкополагат епископи, да се раздават облаги и църковни финансови правомощия, но също и за физическото притежание на манастири, абатства, земи…

— Всъщност… трудно е да се каже.

— Зная. В действителност папите и кралете на Франция се карат по този въпрос още от преди четиристотин години, защото, разбира се, никой крал не дава с лека ръка парче от собственото си кралство на папата.

— И проблемът разрешен ли е вече?

— Да, но мирът свърши, когато на Светия престол дойде сегашният папа, Инокентий XI. Всъщност през миналия век юристите най-накрая бяха достигнали до заключението, че правото на регалия се полага на краля на Франция. И дълго време никой не изрази съмнения по въпроса. Сега обаче се явиха двама епископи-французи (и не е случайно, че и двамата са янсенисти), които от ново повдигнаха въпроса и Инокентий XI мигновено ги подкрепи. Така че спорът започна отново.

— Значи, ако не беше Нашият Господар Папата, относно регалията нямаше да избухне нов спор.

— Ама разбира се! Само на него можеше да му дойде наум да смущава отношенията между Светия престол и Първородния син на Църквата.

— От това, което чух, ми се струва, че вие, синьор Ато, сте назначен за абат от краля на Франция, а не от папата — заключих със зле прикрита изненада.

Той само измънка нещо в знак на съгласие и ускори крачка.


Бях твърдо убеден, че Ато Мелани нямаше желание да се задълбочава повече по темата. Аз обаче се бях освободил от едно съмнение, което беше добило форма, когато бях чул в кухнята Кристофано, Стилоне Приазо и Девизе да си разказват едни на други тъмното минало на Ато. Съмнение, което се бе засилило, когато разгледахме скъсаната страница от Библията, намерена от корписантарите. Неговите оскъдни познания за Светото писание сега идеално съвпадаха с новите разкрития относно правото на регалия, което позволяваше на краля на Франция да назначава за абат всеки, който му се понрави.

Следователно не се намирах пред истинско духовно лице, ами пред един обикновен певец кастрат, който бе получил титла и пенсия от Луи XIV.

— Не се доверявай прекалено на венецианците — подхвана точно в този миг Ато. — За да разбереш тяхната природа, е достатъчно да видиш как се отнасят с турците.

— Какво искате да кажете?

— Истината е, че венецианците, с техните галери, заредени с подправки, тъкани и стоки от всякакъв вид, винаги са търгували оживено с Турчина. Сега техните търговски преговори са в упадък, поради появата на конкуренти, много по-добри от тях, между които французите. Прекрасно мога да си представя какво още е казал Бреноци — че Всехристиянският крал се надява Виена да падне, за да може после да нахлуе в немските електорати и в империята, и накрая да си подели всичко с Високата порта. Ето защо Бреноци е споменал Дьонхоф: искал е да намекне, че най-вероятно аз съм тук, в Рим, за да работя в полза на някой френски заговор. Нали от този град, по волята на Инокентий XI, тръгват към Виена парите за издръжката на обсадените.

— А всъщност изобщо не е така — предположих, търсейки потвърждението му.

— Не съм тук, за да поставям клопки на християните, момче. А и Всехристиянският крал не заговорничи с Дивана — отвърна той сериозно.

— Диван?

— Същото е, като да кажеш Високата порта, турците де.

После добави важно:

— Помни: гарваните се движат на ята, орелът лети сам.

— Какво значи това?

— Значи да мислиш с главата си. Ако всички ти казват да тръгнеш надясно, ти върви наляво.

— Но според вас редно ли е да се съюзяваш с турците или не?

Измина един дълъг миг, след което Мелани, без изобщо да обърне погледа си към мен, каза кратко:

— Никакви скрупули не би трябвало да попречат на Негово Величество да поднови съюзите, които толкова крале християни преди него са сключвали с Портата.

После обясни, че християнските крале и княжества, които са сключвали редица договори с Отоманската империя, били десетки. Флоренция, например, беше повикала Мохамед II на помощ срещу Фердинанд I, крал на Неапол. Венеция, за да прогони от Близкия изток португалците, които пречели на търговските й пътища, си беше послужила със силите на султана на Египет. Император Фердинанд Хабсбургски бил не само съюзник, но и васал на Сюлейман, от когото измолил, с цената на срамно подчинение, възкачването си на трона на Унгария. Когато Филип II Испански потегля да завладее Португалия, той подарява владения на краля на Мароко, за да не се намесва, давайки така християнски земи в ръцете на неверниците, и то само, за да може да обере един крал-католик. Дори папите Павел III, Александър VI и Юлий II са молили за помощ Турчина, когато им е било необходимо.

Разбира се, от страна на свещениците-казуисти и в католическите училища многократно бил поставян въпросът дали християнските владетели са извършили грях. Но почти всички италиански, немски и испански автори не са на това мнение и в крайна сметка допускат, че един християнски владетел може да отиде на помощ на някой неверник срещу друг християнски владетел.

— Мнението им — подчерта абатът — се основава на авторитета и на логиката. Авторитетът идва от Библията — Авраам се е сражавал за царя на Содом, а Давид срещу израилевите синове. Да не говорим за съюзите на Соломон с цар Хирам и на макавеите с лакедемонците и римляните, които били езически народи.

Колко добре познаваше Библията Ато, помислих си, когато текстът имаше нещо общо с политиката.

— Логиката пък — продължаваше абатът убедително — се базира на факта, че Бог е създател на природата и на религията — а не може да се каже, че това, което е правдиво според природата, не е правдиво според религията, освен ако някое Божие наставление не ни задължава изрично да го смятаме за неправилно. В нашия случай не съществуват божествени норми, които осъждат подобни съюзи, особено когато те са необходими, а според закона на природата почтени са всички разумни средства, от които зависи нашето оцеляване.

След като приключи така това изложение на въпросната доктрина, абатът се спря и ме изгледа с поучително вдигнати вежди.

— Искате да кажете, че кралят на Франция може да се съюзява с Дивана в случай на законна самоотбрана? — попитах, обзет от съмнение.

— Разбира се, за да опази своите владения и католическата вяра от император Леополд I, чиито жалки планове противоречат на всички божествени и човешки закони. Леополд всъщност се съюзи с еретическата Холандия, предавайки първи истинската вяра. Но тогава никой и зъб не обели. Обаче всички са готови да се нахвърлят срещу Франция, виновна само задето се е възпротивила срещу постоянната заплаха от Хабсбургите и от другите владетели на Европа. Луи XIV още от началото на своето управление се бори като лъв, за да не бъде смазан.

— Смазан от кого?

— Най-вече от Хабсбургите, които го ограждат от изток и от запад — от една страна Свещената Римска империя и Виена, от другата Мадрид, Фландрия и испанските владения в Италия, докато от север го застрашават еретическите Англия и Холандия — владетелките на моретата. И като че ли това не стига, ами и папата също му е враг.

— Но ако толкова държави настояват, че Всехристиянският крал представлява опасност за свободата на Европа, в това ще да има известна доза истина. Вие също казахте, че той…

— На онова, което аз ти казах за краля, сега тук изобщо не му е мястото. Никога не преценявай веднъж завинаги, а разглеждай всеки отделен случай, като че е първият в живота ти. Помни, че във взаимоотношенията между държавите не съществува абсолютното зло. И най-вече, никога не определяй почтеността на едната страна по виновността на другата — в повечето случаи и двете страни имат вина. И жертвите, щом преминат на мястото на палачите, ще извършват същите жестокости. Запомни това добре, защото иначе ще си останеш невежа в тази игра.

Абатът се спря, както че за да помисли, и въздъхна меланхолично.

— Не преследвай измамното слънце на човешката справедливост — поде той с горчива усмивка, — защото когато го достигнеш, там ще завариш единствено онова, от което си вярвал, че си избягал. Само Бог е справедлив. Пази се колкото можеш повече от онзи, който на висок глас изповядва правдивост и милосърдие, а окачествява съперниците си като демони. Такъв човек не е крал, а тиранин, не е владетел, а деспот, не е верен на Божието Евангелие, а на това на омразата.

— Толкова ли е да трудно да се различи! — извиках обезсърчено.

— По-малко, отколкото си мислиш. Казах ти: гарваните се движат на ята, орелът лети сам.

— Познаването на всички тези неща, ще ми послужи ли, когато стана вестникар?

— Не. Ще ти бъде в пречка.


Вървяхме известно време, без да отворим уста. Сентенциите на абата ме бяха стъписали и аз ги обмислях мълчаливо отново. Особено ме беше изненадала разпалеността, с която Мелани защитаваше Всехристиянския крал, когото, докато ми разказваше за Фуке, ми бе представил като мрачен и безскрупулен. Възхищавах се на Ато, макар че младата ми възраст все още не ми позволяваше да схвана целия смисъл на ценните поуки, които току-що бях получил.

— И накрая знай — добави абат Мелани, — че кралят на Франция изобщо няма нужда да заговорничи срещу Виена — ако империята падне, то това ще стане заради малодушието на самия император Леополд: когато турците стигнаха прекалено близо до Виена, той избяга под закрилата на мрака като крадец, докато обезкураженият и изпълнен с ярост народ удряше с юмруци по каретата му. Това нашият Бреноци трябва да го знае добре, имайки предвид, че сред присъстващите на тази срамна сцена е бил и венецианският посланик във Виена. Можеш да слушаш Бреноци, ако искаш, но не забравяй, че когато папа Одескалки призова Европа да се обедини срещу османците, една-единствена друга сила освен французите се дръпна назад — Венеция.

И така, бях още веднъж принуден да замълча. Ато не само бе преобърнал по убедителен начин нападките на Бреноци по отношение на Франция, пренасочвайки ги към Леополд I и Венеция, но и беше осъзнал отлично какво подозрение стъкларят се бе опитал да събуди по отношение на него самия. Нямах обаче време да помисля върху това допълнително доказателство за мъдростта на моя спътник — вече бяхме стигнали до тъмната пещера, в която горе-долу един ден по-рано ни бяха уредили среща, Угонио и Чаконио. След няколко минути, според уговорката, се появиха двамата корписантари.

Както щях да забележа и впоследствие, никога не можеше да се разбере с точност откъде изникваха двете мрачни създания. Тяхното пристигане обикновено биваше предизвестено от остър мирис на коза, на мухлясала храна, или на влажно сено, или още по-просто от вонята на просяците, които се влачеха по римските улици. След което в мрака бавно започваха да се очертават разкривените им силуети, които на човек, срещнал ги за първи път, биха се сторили като появата на същества от преизподнята.


***********************************


— Това ли наричаш ти карта? — избухна, обхванат от ярост, абат Мелани. — Животни, ето какво сте вие. Момче, дръж това и го използвай, за да избършеш задника на Пелегрино.

Току-що бяхме седнали и четиримата около лампата, за да приключим сделката, уговорена предната нощ, и абат Мелани вече бе в плен на най-свирепа ярост. Подаде ми парчето хартия, което му беше дал Чаконио. След като го разгледах, самият аз не можах да скрия разочарованието си.



Бяхме направили уговорка с корписантарите — щяхме да им върнем страницата от Библията, която толкова им лежеше на сърцето, само ако ни изготвеха подробна карта на проходите, за които знаеха как се вият под града, като се започне с подземието на странноприемницата. Бяхме готови да изпълним обещанието си (също и защото Ато смяташе, че корписантарите можеха да ни бъдат полезни и при други случаи) и носехме със себе си изцапаното с кръв листче. Но в замяна бяхме получили само един мръсен парцал, който трябваше да е бил карта преди много време. Върху не го се виждаше само една лудешка плетеница от треперливи и невъзможни за разплитане линии. Често можеше да се издири началото им, но не и краят, а и те едва се различаваха от естествените гънки на парцалчето. То пък, погледнато отблизо, нямаше да издържи дълго време, преди да се нарони на хиляди парченца. Ато не беше на себе си и ми говореше като че двамата, които стояха пред нас, зашеметени от неговото неодобрение, изобщо не съществуваха.

— Трябваше да го очакваме. Който се рие по цял ден под земята като животно, не може да бъде способен на нещо друго. Сега, за да се движим тук долу, ще ни трябва тяхната помощ.

— Гфъррррлъбх! — възпротиви се Чаконио, очевидно обиден.

— Млъкни, животно. Сега ме слушайте добре — ще си върнете вашето листче от Библията, само когато аз реша. Знам имената ви, приятел съм на кардинал Сибо, държавния секретар на папата. Мога да направя така, че да не ви бъде издавано никакво уверение за достоверността на реликвите, които намирате, и никой да не купува повече боклука, които изравяте тук долу. Така че ще ползваме тъй или иначе вашите услуги, с или без Малахия. Хайде сега, покажете ни как се излиза на открито.

Силен трепет на уплаха разтърси двамата корписантари. После Чаконио набързо излезе пред нашата групичка и ни посочи някаква неопределена точка в тъмнината.

— Не знам как го правят — прошепна Ато, усещайки притеснението ми, — но винаги намират пътя в мрака — като плъхове, без лампа. Да ги последваме, не се страхувай!

Излазът от пещерата под площад „Навона“, който използвахме благодарение на предводителството на двамата корписантари, се намираше горе-долу на противоположната страна на малкото стълбище, по което се слизаше на площада на идване от „Оръженосеца“. За да се излезе оттам обаче, трябваше да се проврем през една толкова задушаващо тясна дупка, че самите Угонио и Чаконио, с достатъчно ужасяващо разкривен и обезобразен вид от гърбиците, трябваше да се кривят ужасно, легнали на земята, за да успеят да преминат. Ато кълнеше поради усилието и защото току-що си бе оцапал ръкавелите и хубавите червени чорапи с влажната пръст, по която трябваше да се влачим.

Странна гледка беше абатът — той прекарваше дните си заключен в стаята, а нощите под земята, но се обличаше винаги в най-скъпи тъкани: атлаз от Генуа, серж, испански ратин, бурат, папалина на райета, вълна от Фландрия, дрогето, ирландски лен, всичко обшито с фина бродерия — малки бодове, кръгчета, ръбчета, украсени с ресни, дантели, пискюли, фльонги и нашивки. В действителност той нямаше ежедневни дрехи в сандъците си и така обричаше тези прекрасни произведения на нещастен и преждевременен край.

Когато се провряхме през дупката, се озовахме в едно подземие, подобно на онези, които се разклоняваха под „Оръженосеца“. Точно докато изскачах навън (по-лесно от другите) от тесния пасаж, ме обзе недоумение. Абат Мелани до този момент се беше показал крайно решителен в желанието си да изненада крадеца на ключовете и маргаритите, който може би имаше пръст и в смъртта на синьор дьо Муре. Пред мен обаче впоследствие бе признал, че е дошъл в Рим, за да разплете загадката около потвърденото присъствие на Фуке в града. Ненадейно се запитах дали първото оправдание беше достатъчно да даде повод за неговия ревностен плам по време на нашите нощни бродения. Малко ми трябваше да започна да се съмнявам и за второто. Прекалено доволен от възможността да общувам с този човек, толкова изключителен, колкото и обстоятелствата, при които се запознах с него, реших, че все още не е дошъл моментът да търся отговор на тези въпроси. Продължих ме да крачим в мрака, подпомогнати съвсем слабо от разсеяната светлина на двете лампи.

Като изминахме няколко метра в новата галерия, се озовахме на кръстопът — друг проход със същата големина тръгваше вдясно от главния. След няколко крачки се яви друго отклонение — нещо като голяма дупка се отваряше от дясната страна, но не бе ясно какво се крие в дълбочина.

— Гфъррррлъбх! — Каза Чаконио, нарушавайки тишината, която се беше спуснала над групата, откакто бяхме потеглили.

— Чаконио изрича, че мож се възизлезна и от таз процепка.

— Добре. И защо не го правим?

— Чаконио е в невидение дали желаете да възизлезнете на белооткритието на светло из таз процепка ил, намалявайки гамове, за да се не възголемят грандомани, дал ви се повече услажда употреблението на един изходник по-малко рискуваем.

— Искаш да знаеш дали предпочитаме да излезем от тук или от някъде другаде. Ами аз откъде да знам? Да направим така — хвърляме един поглед тук долу и се опитваме да разберем какво трябва да направим. В крайна сметка не се изисква толкова много, за да си създаде човек представа за тези проклети галерии.

— Гфъррррлъбх! — попита заинтересуван Чаконио, обърнат към своя другар.

— Чаконио е в усъмнености дал справедно е разбрал — преведе Угонио на Ато.

— Казах: да хвърлим набързо един поглед на галериите тук, от долу, като се има предвид, че не е нещо толкова сложно. Всички съгласни ли сме?

И точно тогава Угонио и Чаконио избухнаха в мазен, чудовищен, едва ли не демоничен смях, съпроводен от неприлични и радости въртения и превивания в лепкавата кал, върху която стъпвахме, и от гърлени грухтения и въздушни изпускания от корема. Гротескно и измъчено проливане на сълзи завършваше картината на корписантарите, неспособни да се удържат.

— Много весело — коментира кисело Ато, съзнавайки със сигурност, колкото осъзнавах и аз, че тази животинска веселост беше отмъщението за недружелюбното посрещане, което бяхме оказали на картата на подземния Рим, доставена ни от тях.

След като безобразното въргаляне свърши и ловците на реликви се успокоиха, получихме някои разяснения.

С колоритния начин на изразяване, който му бе присъщ, Угонио обясни, че на него и на другаря му се беше сторила изненадваща идеята да се проучат commoditer подземията в района и, ако е възможно, на целия град, при положение че в продължение на множество години двамата корписантари, и безброй други, се опитвали да разберат дали улиците на погребания град имат някакво начало, среда и край, и дали човешки ум можеше да го разкрие по логичен път или, още по-просто казано, дали имаше някакъв определен начин, ако човек се загуби за зла чест в неговите дълбини, да се добере до спасението. Ето защо, продължи Угонио, картата на подземния Рим, която двамата корписантари бяха приготвили за нас, можеше да се окаже полезна и да ни удовлетвори. Никой преди това не беше опитвал дръзкото начинание да представи целия подземен Рим и малцина, без да се броят Угонио и Чаконио, можеха да се похвалят с така задълбочено познание на мрежата от проходи и пещери. Но такова скъпоценно изобилие на подземни познания (с което най-вероятно никой друг не разполагаше, подчерта отново Угонио) за съжаление не беше спечелило одобрението ни и следователно…

Ато и аз разменихме по един поглед.

— Къде е картата? — попитахме ние в един глас.

— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтваряйки отчаяно ръце, със сподавен глас.

— Чаконио проявлява уважаване към хистеричната отказаност на изключително вашата високоизмерна и космична решеност — каза равнодушно Угонио, докато другарят му навеждаше глава и с ужасяващо ръмжене повръщаше върху дясната си ръка един буламач, в който за жалост се забелязваха откъслеци от парцалчето, върху което беше нарисувана картата.

Никой не дръзна да се притече на помощ на картата.

— Кога Чаконио ил друг не одобрява, за да е повеч отец отколкот отцеубиец, понякога всеки път той пресдъвква — обясни Угонио.

Бяхме поразени. Картата (чиято важност едва сега осъзнавахме) беше лакомо изядена от Чаконио, който, според думите на своя колега, имаше навика да поглъща всичко онова, което не се харесваше на него или на познатите му. Скъпоценният чертеж, вече почти смлян, беше изчезнал завинаги.

— Но какво друго яде? — попитах смаян.

— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтърсвайки рамене и давайки да се разбере, че не се интересува прекалено от това какво минаваше прага на гърлото му.


Чаконио ни осведоми, че второто разклонение, това, което започваше с нещо като малка пещера и се отклоняваше надясно, извеждаше, да, на повърхността, но след една доста дълга отсечка.

Ато реши, че си струваше да проучим първото отклонение, което водеше наляво. Върнахме се назад и хванахме галерията. Едва из минахме десетина метра, когато Угонио привлече вниманието на Ато със силно придърпване.

— Чаконио е понадушил някво присъствийце в галерийката.

— Двете чудовища мислят, че наблизо има някой — каза полугласно Ато.

— Гфъррррлъбх! — потвърди Чаконио, посочвайки прохода, от който идвахме.

— Може би ни преследват. Аз и Чаконио оставаме тук, на тъмно — реши абат Мелани. — А пък вие двамата продължете бавно напред и със запалени лампи. Така ще можем да го уловим, докато следва вашата светлина.

Не приех с голямо въодушевление перспективата да остана насаме с Угонио, но всички се подчинихме, без да обелим дума. Усетих как сърцето ми започна да бие силно и дъхът ми се учести.

Угонио и аз напреднахме с двайсетина — трийсет метра, после се спряхме, за да наострим уши. Нищо.

— Чаконио е понадушил някъв присъствуващ и един листопадник — прошепна ми Угонио.

— Искаш да кажеш листо?

Угонио кимна утвърдително.

Една фигура леко се прокрадна в галерията. Стегнах всичките си мускули не знам точно за какво — да нападна, да пресрещна нападение или, най-вероятно, да избягам.

Беше Ато. Направи ни знак с ръка да отидем при него.

— Непознатият не ни е преследвал — обяви той, веднага щом стигнахме до него — върви си на своя глава и хвана главния коридор, този, който води направо след тясната дупка. Значи ще го преследваме ние. Но трябва да побързаме, иначе ще го изгубим.

Отидохме при Чаконио, който ни чакаше неподвижен като статуя, вирнал нос нагоре във въздуха и тъмнината.

— Гфъррррлъбх!

— Мъжествоносещ, младовик, здравословен, зауплашен — каза накратко Угонио.

— Мъж, млад на възраст, с добро здраве и изплашен — преведе Ато, мърморейки под нос. — Не мога да ги понасям тези двамата.

Завихме наляво, влизайки отново в главния проход и намалявайки до минимум светлината само в едната от лампите. След няколко минути вървене, най-накрая забелязахме пред нас друга далечна и слаба светлинка. Беше лампата на човека, когото преследвахме. Ато ми направи знак да загася нашия светилник. Вървяхме на пръсти, полагайки най-големи усилия да не издаваме какъвто и да е звук.

Достатъчно дълго следвахме загадъчния пътник, без обаче да можем да го зърнем, тъй като галерията завиваше леко надясно. Ако излезехме прекалено напред, той на свой ред щеше да успее да ни види и в такъв случай рискувахме да ни избяга.

Внезапно под крака ми се разнесе леко шумолене. Бях настъпил едно сухо листо.

Спряхме се с притаен дъх. Непознатият също бе спрял. В галерията настъпи абсолютна тишина. Чухме как едно ритмично шумолене приближаваше все повече и повече. Една сянка се очертаваше на светлината от лампата на преследвания, и приближаваше към нас. Двамата корписантари останаха неподвижни, смъкнали надолу своите качулки. В полусянката зърнах нещо да проблясва в ръката на Ато. Въпреки страха си, се усмихнах — сигурно ставаше дума за лулата му. После, на един завой на галерията, дойде откритието.

Бяхме преследвали чудовище. Върху лявата страна на подземието светлината от лампата ми разкри сянката на някаква зловеща изкривена ръка. Последва заострен и издължен череп, от който изскачаха отвратителни, гъсти и твърди снопове от косми. Тялото беше безформено и лишено от нормални пропорции. Адското създание, което си бяхме въобразявали, че ще можем да изненадаме, лазеше заплашително, приближавайки се към нашата четворка. Останахме вкаменени. Чудовището направи една, две, три крачки. Щеше вече да изскочи иззад завоя на галерията. Спря.

— Махай се!

Всички подскочихме, а аз усетих, че силите ме напускат. Някой бе извикал. Сянката на стената стана огромна, разкривена извън всякакви допустими възможности. После се сви, връщайки се към нормалните си пропорции в момента, когато съществото се появи в плът и кръв пред очите ни.

Беше плъх с размерите на кученце, вървеше смешно и несигурно. Вместо да изскочи бързо пред погледа ни (както огромния гризач, с който Ато и аз се бяхме сблъскали при първото си подземно пътешествие), тлъстото животно напредваше едва-едвам, безразлично към нашето присъствие. Изглежда някой зле го бе подредил. Лампата беше проектирала профила му, уголемявайки го, върху стената на галерията.

— Противна гад, изкара ми акъла — рече още веднъж гласът. Светлината пак започна да се отдалечава от нас. Преди мракът да ни обгърне отново, си размених един поглед с Ато. И той като мен бе разпознал без затруднения гласа на Стилоне Приазо.


***********************************


След като оставихме зад гърба си агонизиращия плъх, продължихме спокойно преследването. Изненадващото разпознаване бе събудило у мен цяла вихрушка от предположения и подозрения. Знаех съвсем малко за Стилоне Приазо, освен онова, което самият той бе допуснал да се разбере. Наричаше се поет, въпреки че очевидно не живееше от поезията си. Дрехите му, макар и не пищни, говореха за благоденствие и сигурни средства, доста по-големи от тези, с които разполагаше който е да е случаен стихоплетец. Още отначало заподозрях, че истинският източник на парите му бе съвсем различен. Сега необяснимото му присъствие в подземните проходи разпалваше всичките ми съмнения.

Последвахме го още известно разстояние и стигнахме до място, където коридорът започна да се изкачва нагоре. Внезапно стана тясно и задушно. Движехме се на тъмно. Бяхме се наредили един зад друг, водаческото място бе заел Чаконио, който без никаква трудност следваше стъпките на Стилоне Приазо. Той разпознаваше промените в терена и ги съобщаваше на мен, втория в редицата, с бързи и леки удари по рамото.

Чаконио внезапно се спря, после пак продължи да върви напред. Стъпалата бяха привършили. Усетих полъх на свеж въздух по лицето си. От ехото на стъпките ми, макар и едва доловимо, разбрах, че се намирахме в някакво доста широко помещение. Чаконио се колебаеше. Ато ме помоли да запаля лампата.

Голямо бе учудването ни, когато, полузаслепени от светлината, хвърлихме поглед наоколо. Бяхме се озовали в огромна зидана зала със стени, изцяло покрити с фрески. В центъра стоеше голям мраморен предмет, който все още не успявах да различа добре. Угонио и Чаконио също изглеждаха объркани от това непознато място.

— Гфъррррлъбх! — оплака се Чаконио.

— Миризмицията призакрива присъствуващия — обясни Угонио.

Имаше предвид острия мирис на стара урина, който изпълваше залата. Ато разглеждаше очарован картините над главите ни. Различаваха се птици, женски образи, атлети, богати растителни декорации и очарователни фризове.

— Нямаме време — отърси се той от съзерцанието, — не можем да го оставим да изчезне така.

Намерихме бързо два изхода. Чаконио си беше върнал контрола над сетивата и посочи кой, според носа му, беше правилният. Поведе ни припряно през лабиринт от други зали, които не можахме да разгледаме колкото поради бързината, толкова и поради слабата светлина на лампата ни. Липсата на прозорци, на свеж въздух и на каквото и да било човешко присъствие доказваше обаче, че все още се намирахме под земята.

— Това са римски останки — каза Ато с възбуден глас, — може да сме под двореца на Канцеларията.

— По какво заключавате?

— Намираме се в голям лабиринт, което ме кара да мисля за сграда с доста внушителни размери. Имай предвид, че част от Клизея и цялата арка на Йорданес бяха разрушени, за да има достатъчно материал за строежа на Канцеларията.

— Влизали ли сте някога вътре?

— Разбира се. Познавах добре вицеканцлера, кардинал Барберини, който дори ме е молил за някои услуги. Дворецът е великолепен, а залите грандиозни, също и фасадите от травертинна са лоши, макар че…

Трябваше да прекъсне, защото Чаконио бе започнал да се катери по едно опасно стълбище, лишено от парапет, което навлизаше в мрачното и черно празно пространство на ново огромно помещение. Четиримата се държахме за ръце. Стълбището сякаш никога нямаше да свърши.

— Гфъррррлъбх! — извика победоносно Чаконио накрая и бутна една врата, която извеждаше на улицата. Така, полумъртви от страх и умора, отново се озовахме на открито.

Инстинктивно изпълних дробовете си, възвърнал сили, след петдневната карантина „При оръженосеца“, благодарение на хладния и свеж нощен въздух.


Един път поне и аз успях да помогна. Всъщност веднага разпознах къде се намирахме, понеже бях идвал на това място многократно с Пелегрино, който купуваше оттук хранителните продукти за „Оръженосеца“. Беше арката „Дели Ацетари“, близо до „Кампо деи Фиори“ и площад „Фарнезе“. Чаконио отново беше вирнал нос нагоре и незабавно ни повлече към широкото поле на Кампо деи Фиори. Ръсеше тих, лек дъждец. На площада забелязахме само двама просяци, задрямали на земята измежду вехториите си, и едно момче, което буташе пред себе си количка към една странична уличка. Достигнахме срещуположния край на площада и Чаконио веднага ни посочи едно малко здание. Намирахме се на улица, която ми беше позната, но не си спомнях името й.

Прозорците на сградата бяха тъмни. Но вратата към улицата изглеждаше само притворена. Улицата беше празна, но за по-голяма сигурност Угонио и Чаконио застанаха вляво и вдясно като часови. Приближихме се — отвътре се чуваше приглушен и далечен глас. Бутнах много внимателно вратата. Тясно дървено стълбище водеше надолу, където зад една друга притворена врата, се виждаше осветена стая. Оттам идваше гласът, към който сега се бе присъединил и втори.

Ато мина пред мен по стълбата. Стигнахме до долу. Тогава забелязахме, че вървим по истински килим от разпилени листове хартия. Ато тъкмо вземаше един от тях, когато внезапно гласовете станаха по-близки, точно зад притворената врата.

— … и са четиридесет скуди — чухме да казва единият от двамата.

Втурнахме се нагоре по стълбата и изскочихме навън, като се погрижихме обаче да притворим вратата, която извеждаше на улицата, за да не будим подозрение. С Угонио и Чаконио се скрихме зад ъгъла на сградата.

Бяхме видели правилно: от портичката излезе Стилоне Приазо. Хвърли един поглед наоколо и тръгна с бързи крачки към арка „Дели Ацетари“.

— Ами сега?

— Сега ще отворим клетката — отвърна Ато. Прошепна нещо на Угонио и Чаконио, които отговориха със злодейска усмивка. После се затичаха със ситен тръс по следите на Стилоне.

— А ние?

— Ние ще се приберем, но много полека. Угонио и Чаконио ще ни чакат в подземията, след като свършат една дребна работа.


Удължихме пътя си, избягвайки преминаването през Кампо деи Фиори, за да не бъдем забелязани от някого. Намирахме се в близост до френското посолство, както правилно отбеляза Ато, и рискувахме да бъдем изненадани от някой нощен стражар. Благодарение на своите познанства той можеше да поиска убежище. Но в този час, вместо да ни арестуват, корсиканските стражари на посолството най-вероятно щяха да предпочетат да ни ограбят и понатупат.

— Както може би знаеш, в Рим съществува така наречената квартална свобода: папските стражи и Началникът на полицията не могат да арестуват никого в кварталите на посолствата. Тази система обаче започва да става доста удобна за преследвани крадци и убийци. Ето защо корсиканските стражари не придирят много-много. За жалост брат ми Алесандро, който е капелмайстор на кардинал Памфили, тези дни отсъства от Рим. Иначе щеше да ни осигури ескорт.


Върнахме се в подземията. Слава Богу, лампите не се бяха повредили. Поехме из подземния лабиринт в търсене на залата с фреските, и тъкмо вече се смятахме за изгубени, когато от някаква невидима пролука на стената отстрани се явиха корписантарите.

— Приятен ли беше разговорът? — попита Ато.

— Гфъррррлъбх! — отговори Чаконио с доволна физиономия.

— Какво му направихте? — попитах притеснено.

— Гфъррррлъбх!

Оригването му ме успокои. Имах странното усещане, че по някакъв неясен начин съм започнал да разбирам еднообразната реч на корписантаря.

— Чаконио го простичко науплаши — увери ни Угонио.

— Представи си, че никога не си виждал нашите двама приятели — обясни ми Ато — и ги виждаш да скачат върху теб крещейки, в мрака на едно подземие. Ако те помолят за една услуга и ти кажат, че в замяна ще те оставят на мира, ти какво ще направиш?

— Със сигурност ще им направя услугата!

— Именно. Те просто са попитали Стилоне какво е тръгнал да прави тази нощ и защо.

Разказът на Угонио звучеше накратко така. Бедният Стилоне Приазо се бил отправил към дюкяна на някой си Комарек, който понякога работел в печатницата на Конгрегацията за разпространение на Вярата, а нощем приемал някоя и друга нелегална поръчка без да се отчита, за да закръгли печалбата си. Комарек печатал вестници, анонимни писма, а може би също книги, цитирани в Индекса — все забранени неща, за които му се заплащало доста щедро. Стилоне Приазо му поръчал отпечатването на няколко писма с политически предвиждания, по молба на един приятел от Неапол. В замяна двамината щели да си разделят печалбата. Затова той се намирал в Рим.

— Ами Библията? — попита Ато.

Не, каза Угонио, Стилоне не знаел нищичко за никакви Библии. А и не бил взел нищо от дюкяна на Комарек, дори и един лист.

— Значи не той е бил човекът, който е загубил окървавената страница в подземието. Сигурни ли сте, че ви е казал истината?

— Гфъррррлъбх! — изсмя се Чаконио.

— Присъствуващият науплашен се напишкоти — обясни радостно Угонио.


За да си свършат докрай работата, двамата бяха обискирали Стилоне Приазо, намирайки в него една малка и измачкана брошура, която вероятно държеше винаги под дрехите си. Ато я приближи до светлината на лампата, докато тръгвахме по обратния път:


nezakonnij-oborot-narkoticheskih-sredstv-psihotropnih-veshestv-i-prekursorov.html
nezakonnoe-ispolzovanie-tovarnogo-znaka-problemi-kvalifikacii-i-pravoprimeneniya.html
nezakonnoe-predprinimatelstvo.html
nezakonnomu-oborotu-arheologicheskih-artefaktov.html
nezamenimaya-mehanizaciya-dlya-selskogo-hozyajstva.html
nezaplanirovannie-rezultati-itogovij-otchet-moskovskij-gosudarstvennij-tehnicheskij-universitet-imeni-n-e-baumana.html
  • doklad.bystrickaya.ru/variant-2-metodicheskie-ukazaniya-k-vipolneniyu-kontrolnih-rabot-po-anglijskomu-yaziku-dlya-studentov-zaochnikov-mariupol-2004.html
  • thesis.bystrickaya.ru/programma-i-pravila-provedeniya-vstupitelnogo-ispitaniya-v-forme-sobesedovaniya-dlya-abiturientov-postupayushih-v-udmurtskij-gosudarstvennij-universitet-v-magistraturu-po-napravleniyu-istoriya-arheologiya.html
  • universitet.bystrickaya.ru/tema-12-strategicheskij-menedzhment-metodicheskoe-posobie-po-podgotovke-k-itogovomu-gosudarstvennomu-mezhdisciplinarnomu.html
  • writing.bystrickaya.ru/glava-viii-sobranie-sochinenij-v-pyatnadcati-tomah-1-sobranie-sochinenij-v-pyatnadcati-tomah-nauka-leningradskoe.html
  • essay.bystrickaya.ru/drugoe-tv-pervij-kanal-novosti-05-12-2005-kokorekina-olga-12-00-14.html
  • notebook.bystrickaya.ru/informacionnij-byulleten-administracii-sankt-peterburga-11-662-29-marta-2010-g-stranica-51.html
  • predmet.bystrickaya.ru/ris-3-shema-raspredeleniya-soderzhaniya-vzveshennih-veshestv-mgl-v-vode-po-prodolnomu-profilyu-vodohranilish-angarskogo-kaskada.html
  • lecture.bystrickaya.ru/alekseev-s-i-koncepcii-sovremennogo-estestvoznaniya-moskva-2003.html
  • znanie.bystrickaya.ru/7-cherez-bryanskie-lesa-kniga-rasskazivaet-o-boevom-puti-137-j-bobrujskoj-ordena-suvorova-2-j-stepeni-strelkovoj.html
  • studies.bystrickaya.ru/dokumentaciya-ob-aukcione-na-pravo-zaklyucheniya-municipalnogo-kontrakta-na-stroitelstvo-teplovih-setej-ot-blochnoj-gazovoj-kotelnoj-do-fizkulturno-ozdorovitelnogo-kompleksa-v-g-arzamase-stranica-6.html
  • kontrolnaya.bystrickaya.ru/razvitie-idej-parlamentarizma-v-monarhicheskoj-rossii.html
  • write.bystrickaya.ru/gimnastika-do-rozhdeniya-nikitina-l-a-rezervi-zdorovya-nashih-detej-nikitin-b-p-nikitina-l-a-rezervi-zdorovya-nashih-detej.html
  • turn.bystrickaya.ru/plan-i-vvedenie-nauka-o-prirode-chem-zainteresovala-menya-tema.html
  • paragraf.bystrickaya.ru/znamenitij-yurist.html
  • college.bystrickaya.ru/3-ocenka-vnutrennih-resursov-i-potenciala-strategiya-socialno-ekonomicheskogo-razvitiya-hanti-mansijskogo-rajona-do-2020-goda.html
  • institute.bystrickaya.ru/glava-viii-na-frontah-holodnoj-vojni-kniga-pervaya.html
  • zadachi.bystrickaya.ru/stoyanka-xvii-maks-fraj-zhalobnaya-kniga.html
  • testyi.bystrickaya.ru/8-trebovaniya-k-transportnim-sredstvam-v-otnoshenii-sistem-ochistki-i-omivaniya-vetrovogo-stekla.html
  • klass.bystrickaya.ru/azastan-respublikasinda-tlderd-damitu-men-oldanudi.html
  • paragraph.bystrickaya.ru/malgozhata-muserovich-celestina-ili-shestoe-chuvstvo-stranica-5.html
  • books.bystrickaya.ru/chetvertij-doklad-berlin-29-fevralya-1908-g-doklad-berlin-6-yanavarya-1908-g.html
  • uchenik.bystrickaya.ru/geopoliticheskaya-modernizaciya-kak-stimul-razrusheniya-geopoliticheskih-struktur.html
  • nauka.bystrickaya.ru/viii-istericheskie-deti-pedagogicheskij-zakon-183.html
  • tetrad.bystrickaya.ru/ukrsocbank-samie-vigodnie-kreditnie-karti-zima-2008-kassir-opasnej-chem-grabitel-izdanie-ukrainskij-bankovskij.html
  • education.bystrickaya.ru/34-osnovnie-elementi-ekologo-pravovogo-rezhima-ispolzovaniya-i-ohrani-prirodnih-resursov-i-ohrani-okruzhayushej-sredi.html
  • laboratornaya.bystrickaya.ru/programma-socialno-psihologicheskogo-treninga-tolerantnosti-k-ekstremalnim-situaciyam-sostaviteli-kandidat-biologicheskih-nauk-docent-kafedri-valeopsihologii-i-fizicheskoj-kulturi-rgu-vasileva-o-s.html
  • ucheba.bystrickaya.ru/programma-dlya-studentov-vi-kursa-po-specialnosti-291100-mosti-i-transportnie-tonneli-specializaciya-291102-tonneli-i-metropoliteni.html
  • notebook.bystrickaya.ru/kassacionnoe-predstavlenie-verh-isetskoj-prokuraturi-ot-250705-chp-v-ik-2.html
  • uchenik.bystrickaya.ru/basic.html
  • uchenik.bystrickaya.ru/blagotvoritelnostmecenatstvo-i-zemstvo-19-20-vekov.html
  • credit.bystrickaya.ru/ohvat-uchashihsya-dopolnitelnim-obrazovaniem-v-gimnazii-po-stupenyam-obucheniya-i-po-napravlennostyam-v-2010-2011-uchebnom-godu.html
  • holiday.bystrickaya.ru/mihajlov-v-zhenskoj-shpage-sostav-ubojnijprezident-ffr-a-mihajlov-o-pervenstve-mira-sredi-kadetov-i-yuniorov.html
  • zadachi.bystrickaya.ru/pravo-mezhdunarodnih-organizacij.html
  • reading.bystrickaya.ru/martin-heidegger-karl-jaspers-stranica-2.html
  • write.bystrickaya.ru/glava-2-vidi-gidrometeorologicheskoj-deyatelnosti-sbornik-normativnih-pravovih-aktov-edinoj-normativnoj-pravovoj.html
  • © bystrickaya.ru
    Мобильный рефератник - для мобильных людей.